Ден на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България
Григор Григоров
Христо Ботев загива на 20 май 1876 г. ст.ст., така че при формална хиперкоректност днес би трябвало да почитаме паметта му наред с Деня на детето на 1 юни – това е един от множеството случаи на разностилието в днешния ни календар. Подвигът на поета започва да бъде честван веднага след Освобождението в районите по пътя на неговата чета – тържествата в Оряхово и Козлодуй се организират обикновено на 17 май (по точната дата на извършения десант), но във Враца датата на възпоменателните прояви се колебае между 17 и 20 май, най-често – 18 май. Така Ботевият празник постепенно се обвързва с некоректна дата, а тя се утвърждава до такава степен, че през 1894 г. 40 студенти подписват в Борисовата градина Акт, с който обявяват 18 май (според тях, ден на Ботевата гибел) за „празник на студентите във Висшето училище“.
Възникнали като местни, честванията с времето набират популярност и започват да бъдат посещавани от поклонници от цялата страна – за тяхно улеснение по Дунава се движат специални кораби, а от София пътува особен влак. В края на май 1890 г. във Враца, в присъствието на княз Фердинанд и министър-председателя Стефан Стамболов, е открит и мемориал на Ботев – това е първият портретно-фигурален (представящ индивидуалния образ на героя) паметник у нас. При все това значимите възпоменателни прояви остават кампанийни (при кръгли годишнини), а отдаването на почит към войводата е локално и концентрирано в Козлодуй и Враца – сред малкото изключения е напр. честването на 19 май 1885 г. в Пловдив, изиграло важна роля в агитацията за Съединението.
По този начин, въпреки интереса към него, Ботевият ден така и не се превръща в истински национален празник в монархическа България. Любопитно свидетелство за това е окръжно № 13832 от 25 май 1921 г. на Министерството на народното просвещение, което препоръчва във връзка с 45-годишнината от гибелта на войводата на 31 май (датата е грешна) в училищата да бъдат държани сказки за неговите заслуги, но „не се отделя специален ден за празник в чест и памет на Ботева“, държи да натърти разпореждането. 50-годишният юбилей вече се чества и в Калофер, но това е всичко: до края на Втората световна война просветното министерство единствено ще призовава за събиране на средства за изграждане на паметници на поета на Околчица и в родния му град.
Отношението към Ботевия празник се променя осезаемо още в първите години на социалистическа България: значими фигури от новия политически елит присъстват на юбилейните чествания във Враца през 1946 г.; същата година Иван Велков, Павел Делирадев и Димитър Осинин проучват на терен изминатия от поборниците маршрут, а през 1947 г. е организиран първият национален туристически поход „По стъпките на Ботевата чета“; през 1953 г. е предприет и първият институционален опит за уточняване на лобното място на Ботев след поредица частни инициативи (1888, 1900, 1901, 1926, 1927).
В този контекст се случва големият обрат – през 1948 г., когато се навършват 100 години от рождението на Ботев, Съюзът на борците против фашизма и капитализма (СБПФК) внася предложение техният патронен празник – 2 юни, да бъде обявен за неприсъствен ден, отбелязван с минута мълчание в памет на загиналите антифашисти. На свое заседание от 28 май 1948 г. Министерският съвет одобрява само едноминутното мълчание – ритуал, който до този момент се провежда на Архангелова задушница. През 1949 г. СБПФК предлага на ЦК на БКП разширено всенародно честване, което да включва: поставяне на мемориални плочи, походи по пътя на поборнически чети и партизански отряди, манифестации до лобни места, тържествени зари, факелни шествия с огньове на свободата, почетни караули, тържествени обещания и пр. – идеи, които остават невъзприети. В кореспонденцията между тези години се избистря бъдещата празнична формула: след „Ден на Христо Ботев, на загиналите в антифашистката борба и Отечествената война и ден на СБПФ“ и „Ден на Христо Ботев и на загиналите другари в антифашистката броба и Отечествената война“ се утвърждава за в бъдеще „Ден на Христо Ботев и загиналите в борбата против турското робство, против капитализма и фашизма и в Отечествената война“.
Формулата ще се променя през годините: през 1988 г. празникът е преименуван на „Ден на Христо Ботев и на загиналите за национално и социално освобождение на България“, а от 1993 г. – „Ден на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България“. Празникът е един от малкото безконфликтни наследства на социализма – и днес денят се чества с минута мълчание под звука на сирените точно в 12:00 ч.; съпътстват я прояви като поклонение пред паметника на Околчица, тържествена проверка заря във Враца и пр.
Иванка Петрова. Денят на Христо Ботев. Национални измерения на празника (1876 – 1900). – Проблеми на българската градска култура. Том 2. София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 2003, с. 109-129.
Иван Райкински. Първият паметник на Христо Ботев и неговата чета (Враца, 1890 г.). Враца, c/o Jusautor, 1996.
Иван Райкински. Летопис на Ботевите чествания от Козлодуй до Врачанския Балкан (1879 – 2001). Враца: Регионален исторически музей с художествена галерия – Враца, 2001.
Иван Райкински. Ботевото лобно място и паметникът на Околчица. Враца: Регионален исторически музей с художествена галерия – Враца, 2001.
